14:02

Тази сутрин
отворих очите си -
и разбрах зад кой облак
се крие слънцето.

...Тази сутрин
отворих устата си -
и оттам излетя
златна топчица смях.

Тази сутрин
отворих ръцете си -
и полетях през времето.

Тази сутрин
отворих ушите си -
и чух истински думи,
които творят светове.

Тази сутрин
отворих сърцето си -
и разбрах, че имам празник:
днес, както всеки ден!

life in a bottle

Awakening.
The beach is empty.
Virgin again. In-human. Just nature.
It belongs to the Planet, not the Man.
The fresh waves washed away
yesterday's memories of
suntan oil
wet towels
human skin
fish and chips
hot beer
lusty looks
dirty dancing
on the waves...

The beach is clean and virgin. Again.
The first beach on Earth.
And you – the first man on Earth.
This can be your beach. If you tame it.
If you tread gently on the sand, and get a handful of water
and let it run between your fingers, and smell the seaweed
and listen to the rolling song of the waves.
And then, just as you're beginning to let go
of all your memories and feelings
and give in to the song-the sea-the morning:
The waves are bringing you a gift.

A bottle.
No 'message in a bottle' - just plain bottle.
It looks empty.
It looks full – of promises.
What will it be?
It depends on how you feel
in the moment of opening.
It can be a call from a distant shore,
or a bad hangover,
or the smooth taste of rum on your tongue
while you kiss the mulatica...

But if you let go of every feeling, every memory -
and just listen to the moment,
the great here and now,
the point where all dimensions dance together -
Then you'll release the true content of the bottle.
The Spirit of Life.
And it will grow and expand,
And it will take over the planet,
And it will be a new beginning.
It'll be a new planet.
This is a true act of creation.
It only happens once in a lifetime.
It only happens early in the morning.
It only happens if you come across
Life in a bottle.

Как се родиха цветовете

„Във вечността, като ден и нощ, вселената ту се разширява в материя, ту се свива в изначална енергия.

Чрез настройване на дължината на вълната на мантрата човек излиза от грубото ниво на произнесения звук и през прикриващото було на материалната вселена се връща към персонализираното Божество, а накрая към първичната недиференцирана енергия на Върховната сила.

Това е пътят от микро- към макрокосмоса; средството, което връща индивида към Източника.”
из „Звукът: семето на материята”

‘I must return to the Source”
Нео, Матрицата 2

В началото е Викът. Този същият вик, с който човек приветства света при навлизането си в земната атмосфера. Този вик е уникален със своя заряд от енергия: в него са събрани всички бъдещи викове на радост, мъка, екстаз и творчество. Той е способен да ни прекара през целия спектър от проявления на енергията, и да ни извиси до първоизточника на нашето и вселенското съществуване.

Този вик се случва спонтанно веднъж в живота на всеки човек, но с достатъчно желание и щипка самохипноза може да бъде предизвикан отново и отново, съзнателно.

Викът се изтръгва от гърлото и започва да се излива навън като придошла река. Реката се къдри, разлива се нашироко. Вълните се наслагват една върху друга. Сгъстяват се. Когато достигнат определена честота на вибрация, вълните от звук преминават една октава по-високо. Превръщат се във вълни от цвят.

Самите цветове също си имат йерархия според вибрирането. Най-напред ще се появи червеното: то е първородният син на Вика, с всички произтичащи от това предимства и недостатъци. Червеното е първично, необработено и все още много близо до своя родител: звука. Но също така, като първо проявление на новото, то носи в себе си огромна бушуваща енергия, която му е дала сили да се откъсне от своята стара природа и да стигне до новото ниво. То е стихийно, иска да разкъсва въздуха около себе си със силата на своята пламтяща яркост. То няма посока, и има заряд.

Ако Викът не спре дотук, ако не намери удовлетворение от постигнатото и продължи да се излива, той постепенно ще накара червеното да се канализира и да премине в оранжево. Оранжевото е една самоосъзната енергия, която казва „Аз съм” и за първи път изпитва радост: от осъзнаването, и от самото съществуване. Оранжевото бълбука от щастие.

Може би огромната радост ще накара вълната да се поспре и да остане в това чудесно ново екстатично състояние; а може би – усетила силата на трансформацията и тръпката на изследователя – тя ще пожелае да продължи по-нататък. Тогава почти детската радост на оранжевото се успокоява и за първи път се замисля над случилото се: „Защо съм тук? Кой съм? Какво е светът около мен?” Това е жълтото: енергията на интелекта, на желанието за опознаване на себе си и света... и за неговото покоряване?

Много е вероятно тук вълната да намери покой: светът е необятен, вътрешният свят още повече, цялата вечност не стига да обхванеш и осмислиш всичко това. Нима ние, хората, не сме все още в капана на жаждата си за знания?

Но ако не е забравила по пътя своето призвание: да ни връща към Източника, вълната ще почерпи сили от първичната енергия и ще продължи да вибрира, докато стигне честотата на зеленото. Утолило жаждата си за осмисляне и покоряване, зеленото се запитва за първи път: „Какво има отвъд света на сетивата?”, и така прави първата крачка в царството на духовността.

И понеже всяка първа крачка е водена от любопитството, а то никога не се засища само с една крачка, много е вероятно да последва и втора. С нея идва осъзнаването на способността да материализираш желанията си и да осъществяваш волята си. Това е царството на синьото: уверено и спокойно.

Колкото по-спокойна и балансирана става енергията, толкова по-нагоре се издига: все по-далече от материята и все по-близо до космическата празнота на изначалното. Тук е тихо, индиговосиньо, и в тази индигова безкрайност започват лека-полека да се оформят визии, които загатват за нирваната: аболютното равновесие, пълната реализираност, изчезването на всеки стремеж, сливането и ставането едно с божествеността.

Стигнала до този последен пристан, вълната вече е и изтънена, и калена от всичко преживяно. Почти животинската стихия на първородното червено е изкристализирала до космическото спокойствие, хармония и блаженство на абсолютната завършеност. Лилаво. Всички опозиции са в баланс, всички пориви на енергия са удовлетворени. Може би така се чувстват божествата. И наистина, лилавото е божествено, защото то самото може да създава реалност, да манифестира своята енергия под формата на материя, звук или всеки от предхождащите го цветове. Ето, днес например, то създаде една нов свят като се материализира под формата на песен, изляла се от гърлото на една жена, лежаща в полутранс на пода в една къща в планината. Утре може би ще влее енергията си в някоя морска буря, или в някоя картина...

Какво предизвикателство може да стои пред едно божество? Какво по-съвършено и изчистено от него има? Вече навлизаме в сферата на чистата абстракция, където индивидуални пориви, символика и архетипи се разтварят в първичната неопределеност на вечността, в която вселената ту се разширява в материя, ту се свива в изначална енергия.

Викът постигна своята цел: пребори се, извибрира своя път до Източника, кръгът се затвори и сега всичко може да започне отначало. Лека нощ. Добро утро!

Всичко, навсякъде, по всяко време.

Azбуka

Акорд. Блаженство. Вибрация. Гора. Дъх. Енергия. Живот. Зен. Ин[туиция]. Красота. Любов. Мисъл. Надежда. Огън. Привличане. Ритъм. Светлина. Творение. Ураган. Факел. Хармония. Цвете. Честота. Шир. Щастие. Ъ? [това е само сЪн] ь. [търси половинката си в синьото] Юпитер. Янг.

Децата на Сътворението

Някъде-някога в началото на време-света живееха четири божества: Юки, Сиатмулт, Мойра и Нагуал. Всички те бяха деца на Сътворението, и всеки от тях носеше в себе си по едно късче от светлината на живота, по една капка от тъмнината на отрицанието, по един тон от вибрацията, която създава материя, и по един свещен символ, който отваря-затваря вратите между отделните равнини на съществуването. Всеки имаше своят елемент, атрибут и посока.

Юки се явяваше пред хората и животните под формата на вятър, носеше бяла огърлица от застинали въздишки и отговаряше за севера.

Сиатмулт беше животворният дъжд, имаше зелена мантия, която караше земята да цъфти, щом се докоснеше до нея, и покровителстваше запада.

Мойри идваше при хората като сънища, неин символ беше огледалото, през което гледаш в безкрайността, и беше повелителка на далечния изток.

Нагуал беше огънят, който пречиства, имаше дълъг камшик от огнени езици и живееше на юг.

Веднъж в годината, на деня извън времето, определен от хората за почивка и размисъл, четиримата се срещаха в Дома на Сътворението – там, където бяха се появили в началото на всички начала. Събираха енергиите си и ставаха едно ново същество, което хората наричаха Ом. Ом обичаше да играе една много специална игра. Наблизо имаше малко езеро, а на дъното на езерото беше скрит съд от чист кристал. В него Сътворението държеше Перлите на Живота. Веднъж в годината Ом имаше право да извади една Перла от съда и с нейна помощ да създаде нещо ново.

Първитя път, когато Ом си игра с Перлите, се появиха растенията. После –животните. После – хората. После – елфите... троловете... съществата от чиста енергия... Всеки път Ом поглеждаше дълбоко в центъра на перлата и със силата на своето желание извикваше нещо за живот.

Но веднъж четирите божества се събраха в лошо настроение и Ом-ът, който се получи от тяхното единение, беше нестабилен, сърдит и разконцентриран. Когато извади поредната Перла от съда, отделните сили, които се бореха за надмощие в него, не можеха да се обединят около едно нещо, което да сътворят и неясни образи ту излизаха от перлата, ту се скриваха в нея. Сътворението почувства разединението между децата си и изпита болка. То се появи в центъра на перлата, и когато Ом погледна в нея, светлината и енергията го заслепиха. Ом закри очите си и от болка се разпадна на четирите си съставни части: Юки, Сиатмулт, Мойра и Нагуал. Сътворението хвана всяко от децата си с по една ръка и ги запрати на четирите посоки на света.
„Когато намерите сили да преодолеете враждата си и проумеете, че сте едно и един без друг сте нищо, ще можете да дойдете пак в моя дом. Дотогава вратите му са затворени за вас и Перлите ще си стоят на дъното на езерото.”

Оттогава, четирите божества живеят разделени и всяко се опитва да привлече на своя страна хора, животни, растения и всякакви живи същества, за да си осигури надмощие. Но казват, че скоро ще дойде ден, в който Четиримата ще си спомнят защо са направени и каква е истинската им природа. Тогава пак ще има Ом, ще бъде време на чудеса, творчество и велик разцвет.

Има един народ, който брои дните и нощите до тази свещена дата. По техния календар тя вече е близо. Остават само хиляда и... някъде там дни и нощи.

Tree of life

...ярки картини от един друг свят, пълен с тишина, космическо спокойствие и... цветя! Много цветя, докъдето погледът стига. Цветя растящи направо в космическия вакуум! И в центъра на всичко - едно дърво. Не просто дърво, а Дървото. Клоните му се простираха в шестте посоки на триизмерното, напред и назад във времето, както и в още дузина измерения. Корените му пиеха от соковете на самото Сътворение. Клоните бяха галактики, листенцата – планети. И на върха на едно такова листенце беше започнал неговият живот. Искрица светлина. Начален порив на енергия. Съзнание. Душа. Матрица. Дарба. Нишка по нишка, дървото беше изтъкало съществото му, беше написало невидима история, в която всеки миг от бъдещия му живот вече съществуваше.